Първа част
Усмивката на дявола
Ако някога сте се чудели що е безвремие, съблечено от белотата на безкрайната нощ, то на всяка цена трябва да посетите Белгадеш. Тук никога не е имало ден, нито нощ. Всичко е застинало, наподобяващо замръзнала капка роса, или дори неизплакана сълза, породена от тъгата по отминалите дни....Едва прокрадващото се слънце проблясква в клоните на тъмно зелените дървета, пуснали дълбоко корени в безплодната земя, носейки вековния товар на огромните си корони. А наоколо сякаш всичко е потопено от сивотата на езерото, чиито вълнички едва едва подритват мъртвите листа, скитащи се по повърхността му. Белите гарвани грачат така грозно, че пробуждат онези създания, идващи нощем от гроба, за да търсят онова възмездие, което никога не са получили приживе. Единствените цветя, които се мяркат в цялата тази празнота, са алено червени макове, които се появяват от нищото, нарушавайки цветовата хармония на целия тоя пейзаж. Много рядко подухва вятър, толкова рядко, че когато се случи, същите тия дървета протестират в гротескен танц.
В Белгадеш има и хора, но не точно като тези, които си виждал, а едни такива странно безцветни и вечно угрижени за нещо. Те никога не се смеят, никога не плачат, никога не обичат, никога не спорят, никога не отричат, никога не лъжат...Косите им са бели, кожите със сивкав отенък, очите безизразни, а устните до толкова свенливи, че надали някога биха познали що е целувка. Тези хора не са нито живи, нито мъртви. Те са осъдени да живеят на границата между два свята, прокудени от своите, в знак на отвращение от по-различната им природа. Всяко създание тук е толкова неприемливо за реалния свят, че той буквално го е изкоренил от там, запращайки го в бездната на нищото.
В Белгадеш има животни разбира се, но белите вълци са така особено превити и страхливи, че трудно би се прозряла хищната им природа иззад застиналите червени очи. Има поверие, в което, ако бял гълъб се появи в небето на тази забравена от Бога земя, то хилядолетното проклятие ще бъде разрушено, освобождавайки душите от страданието им. Местните вярват, че едва тогава слънцето ще блесне като златна топка на небето, а нощта ще бъде достойна в черния си шлейф, давайки покой както на живите, така и на мъртвите. Проклятието можело да се унищожи само тогава, когато в Белгадеш се случи най-голямото чудо на света, а именно - истинската любов. Но хората тук никога не се смеят, никога не плачат, никога не обичат, никога не спорят, никога не отричат, никога не лъжат...
<1>
Бялата е единствената, която вярва, че проклятието може да бъде унищожено. В сърцето и е останало място за чувства, но толкова малко, че самата тя не го осъзнава. Бяха я прокудили тук, защото беше вещица. Трудно и беше да си спомни цвета на косите си, но знаеше само, че бяха толкова дълги, развявани от вятъра, луди и живи. Заловиха я в къщичката и, в която приготвяше вълшебна отвара, предназначена за спасяването на живота на някого, когото тя вече не помнеше. Подсъзнателно, Бялата знаеше, че човекът, за когото беше лекът, така или иначе не оцеля. Нещо трепваше обаче в прокълнатото и сърце, когато си спомняше за него.
В нощта преди залавянето, луната беше сякаш налята с кръв, а вятърът духаше неудържимо. Задаваше се буря, небето стенеше, разкъсвано от болка, докато огромни, грапави и ожесточени капки дъжд не закапаха, измивайки от земята греховете, родени през деня. Тя не си спомня нищо повече, защото всичко свърши. Единственото, което все още вижда е усмивката на дявола...
Вълкът следваше Глупакът, но не защото го обичаше, а защото трябваше. Вълкът дори не знаеше защо трябва, като същото се отнасяше и до Глупакът. Странно защо, но винаги бяха неотлъчно заедно, навсякъде и по-всяко време, а изобщо не се обичаха, нито бяха привързани един към друг, но бяха навсякъде и по всяко време неотлъчно заедно.
Тук никой не отиваше никъде, защото някъде не съществуваше като понятие, но Глупакът и вълкът продължаваха прехода си. Той стъпваше по грапавата земя, по която тук там се зеленееше трева, наподобяваща повече слама, не познала никога топлината на слънчевите лъчи. За момент погледа му се спря на ален мак. За части от секундата нещо прободе сърцето му, но толкова неусетно, че надали му обърна внимание, продължавайки да крачи, фокусиран в нищото.
Глупакът изобщо не знаеше защо е запратен в Белгадеш. Ако Бялата имаше някакви спомени, то той съвсем отдавна не знаеше кой е и от къде е дошъл. Вълкът обаче знаеше, спомняше си всичко, но нямаше как да каже на никого, лишен от правото да говори...много много отдавна, защото някога речта му беше оръжие срещу някого, много по-властен от него...
Дали случайно или не, двамата спътника стигнаха до дома на Бялата.
Тук къщите бяха напълно еднакви. Нямаха прозорци, нито врати, а само отвор, през който можеш да минеш, само ако искаш разбира се. А и защо да има врати, като тук никога никой не крадеше, нито имаше зима, от която вратата да пази домашното огнище. Нямаше легла, защото нали си спомняте, че тук живееха осъдените души, прокудени от своите. И като такива, те никога не спяха, защо бяха нито живи, нито мъртви. Хората тук никога не се хранеха, забравили отдавна какъв е вкусът на храната, нито пък имаха спомен как приятно ухаеше отлежалото червено вино. Така че разбираш, че къщите бяха празни, наподобяващи мавзолей на забравата, като единственото което съществуваше някак реално, ако мога така да се изразя, бяха сивите стени.
<2>
- Защо си дошъл? - Промърмори Бялата, отмятайки бял кичур коса, застинал над едната и страна.
Глупакът се захили, но не защото му беше смешно, а защото беше глупак. А вълкът така се загледа в Бялата, сякаш искаше нещо да и каже. Очите им се срещнаха за момент, а тя лекичко потрепна.
- Забравих... - Той се загледа в тавана, но не защото имаше нещо, което изискваше внимание, а просто защото беше глупак.
Бялата се размърда, стана и подкани гостите си да я последват. Застанали под открито небе, тя се обърна към глупакът, задаваща толкова необичаен въпрос, който изненада самата нея.
- Помниш ли усмивката на дявола?
Глупакът обаче не обърна внимание на думите и, като все така захилен с тази налудничава усмивка, застинала на лицето му, погледна в друга посока, забравил отдавна кой е всъщност.
Вълкът обаче не откъсваше очи от тези на Бялата. И тогава тя си спомни, спомни си много повече, отколкото трябваше, както и вълкът, както и вълкът...
<3>
Готино начало! Интересно какво ще бъде продължението :) .
ОтговорИзтриванеРадвам се, че ти харесва. Все още не съм обмислила колко често да пускам разказа. Зависи от интереса.
Изтриване