Вървиш и все вървиш, докато усещаш как слабостта напира във вените ти, карайки те да изнемогваш и падаш...потъваш и се стопяваш...Пропадаш, съмняваш се, не приемаш, осъждаш, бориш се...Кървиш! Кървиш и искаш да изкрещиш на целия тоя безумен свят "Освободи ме от огнените си окови!".Какво искаш? Кажи ми? Аз искам да полетя, свободна от този затвор, разбунила вековните ветрове, подмазващи се на мрака. Необуздани коне на неприсъщ присмехулник, наречен човек.
Искам да извадя жилото от сърцето си, да усетя смеха по кожата си и да осъзная съществуването на кристалния свят. Остави ми момент, в който да поема въздух, поне секунда, или може би две...Дай ми онази, великата, неосъзнатата сила, която да ме прегърне, стопли и да ми даде надеждата, за която бленува душата ми. Изцери ме от болката, като ми помогнеш да изплувам над черните облаци, обградили така жестоко и безмилостно гърчещото ми в конвулсии на отчаяние съзнание. Дай ми лек за раните, които болят, измъчват и не спират да трепнат дори при най-малкия повей.
Хвани ме за ръка и ме поведи към непознатото, към огнените хълмове на познанието, където болката я няма, егото е лечимо, а бунтът на душата е така незначителен и блед. Дай ми лекарство срещу тъгата, махни я от мен. Чуваш ли! Умолявам те! Махни я завинаги, запращайки я в огнената бездна на вечния вулкан, който никога няма да угасне, защото е по-истински от мен и теб сега и завинаги.
Ще те държа здраво..Няма да те пускам дори за миг, поела към пътя към голгота, защото сама го избрах. Избрах го за да те излекувам, за да те целуна и обикна, такъв какъвто си, но ти не разбра, нали? Ще те целуна за последно и после ще си тръгна, защото аз не съм от тук. Това не е моят дом и никога няма да бъде.Ти не си моята сродна душа и никога няма да бъдеш, защото аз съм от корените на дървото, което, същността ти никога няма да опознае. Ти си човек, защото си тук, но не разбираш вечната истина, която те гризе, като гладен плъх, разкъсващ тленната ти плът.
Гарвани, черни, смирени, гладни...Грачат над безтегловните души, а ноща се спуска над целия тоя безумен цирк, който ти наричаш реалност. А отегчените маски не свалят своя грим, защото мислят, че ще победят смъртта, която им се хили злобно, осъзнала величието си над сивите тълпи. Нима си мислиш, че си малък и свят..Ах ти грешнико безумен! Нима мислиш, че ще ти бъдат опростени греховете и кръвта, която проля над Моя свят! Ще бъдеш наказан и ще гориш!
Малки, злобни, сърдити, унили, увиснали, дребни и гниещи..Гниещи и живи...Живи и гниещи...
Хвани ръката ми и ми покажи пътя...Покажи ми къде е светлината. Дай ми сила, моля те! Не знам на къде да поема. Загубих се...Не зная къде съм.
Не ви познавам..Малка съм, толкова мъничка, колкото палче. Търся своята майка, търся закрила... Хвани ръката ми и ми покажи пътя, моля те, моля те...
Знаеш ли, че когато облакът се срещне със Слънцето, то той се влюбва в него. Обича го за винаги. Те се сливат в едно, образувайки една прекрасна призма, която дори ветровете не смеят да докоснат, защото знаят, че този момент ще трае във вечността. Те, облакът и Слънцето, те танцуват, те правят любов и раждат Кристалния свят, който е по-чист от всичко, което познаваш...И тогава и само тогава, когато тази истинска любов се роди, ти ще можеш да поемеш по стълбицата, водеща към небето. ...
Просто останах без думи ... Този текст е уникален 👍
ОтговорИзтриванеБлагодаря Ви!
Изтриване