Франсиско Гоя- драматичното творчество на един мрачен гений, споделено с Христо Ангелов

Христо Ангелов

Франсиско Гоя безспорно е един от гениите не само на испанското, а и на световното изкуство. Човек трудно би останал безучастен пред  жестокостта, представена в графичния цикъл „Ужасите на войната”, гротескността , неприкрития сарказъм и иронията излъчваща се от другите му графични серии  „Капричос” и „Диспаратес” и естествено от мрака, с който поглъща и „мачка” зрителя в прочутите си Черни картини, които рисува в края на живота си. Стилът му на рисуване е експресивен, мазките на четката градят образи, далеч от идеала за красота (даже напротив- Гоя умишлено търси грозното и уродливото, особено в по- късните си работи). Всъщност  творчеството му може основно да се раздели на няколко периода, като аз смятам да се спра на този, който лично мен ме вълнува най- много и който обхваща живота му след 50-тата му годишнина (именно нещата рисувани през този период ме впечатлиха толкова силно, че когато ги видях за пръв път в известна степен ме накараха да преосмисля дотогавашното си отношение към изобразителното изкуство).

Няма да се спирам подробно на детайли от живота му. Роден е на 30 март 1746 г. в селцето Фуендетодес, в семейството на баща занаятчия и майка, произхождаща от дребната аристокрация и  умира на 82 г., на 16 април 1828 г. във френския град Бордо.  През  1792 г. след тежко заболяване губи слуха си (това винаги ме подсеща и за друг гений, който също бидейки глух е създал велики и разтърсващи произведения - Лудвиг ван Бетовен) и до края на живота си твори в пълната тишина на собствения си свят, изпълнен с ехотата  на депресията и сенките на демони, които тормозейки чувствителното съзнание на художника намират все пак своя път да се „родят” (или по- скоро- „изродят”) на платното.

 Интересното е, че в началото на кариерата му палитрата му съдържа много по- светли и жизнерадостни цветове и мотиви. Темите, които изобразява са модерните тогава сцени от живота на аристокрацията, както и на обикновените испанци. Сцени от бита или сцени, изобразяващи безгрижни и наслаждаващи се на живота девойки и младежи (да не забравяме, че след 1776 г. в продължение на 15 години Гоя работи и изготвя проектите във фабрика за гоблени- това няма как да не окаже влияние върху тогавашния му стил на рисуване) . За да стигнем обаче до 1797 г. и началото на работата му по- първия му по- значим графичен цикъл-  „Капричос” (в превод- „Прищевки”) Тук тематиката вече е коренно различна- карикатурни, отблъскващи  образи, подчинени на първичните си инстинкти и вследствие на това усмяни от художника, както и безпощадна критика на вилнеещата по това време Инквизиция (именно поради тази причина няколко дни след издаването им гравюрите са изтеглени от продажба заради страх от гонения от страна на духовенството). Тук е и една от най- популярните графики на Гоя-спяща мъжка фигура с вилнеещи над нея подобни на прилепи и сови демони и носеща красноречивото заглавие „Сънят на разума ражда чудовища”.

 Войната на Испания с Наполеонова Франция води през 1810 г.  Гоя към създаването на следващата му

  поредица от графики, „Ужасите на войната”. Директни, ужасяващи произведения, които те сграбчват за гърлото, оставят те без дъх и те карат да се питаш отново и отново имат ли граници човешката жестокост и безумие (както и друг път съм казвал, според мен лично- не). Според някои изследователи на историята на изкуството  тези графики на Гоя са и първия опит за фото- документалистика, поне в смисъла, който влага съвременния човек в това понятие. Нищо не е спестено на зрителя- разчленени, разкъсани и осакатени тела, измъчвани и обезобразени жертви на френските окупатори, набучени по грозно стърчащи в полето дървета крака, ръце и глави.

  И естествено стигаме до 1819 г. и отшелничеството му в една къща близо до Мадрид, наричана от местните „Къщата на глухия” (любопитно съвпадение е, че предишния собственик на къщата също е бил глух). Депресиран и самотен, 72 годишния Гоя излива цялата му насъбрала се болка от заобикалящата го действителност,  рисувайки направо върху стените на дома си. По- късно тези стенописи са свалени, запазени и сега се съхраняват и могат да бъдат видяни в мадридската галерия „Прадо”. Това, че е глух изостря сетивността му и му помага по- добре да изобрази емоциите, вътрешния свят на фигурите от Черните картини (самият Гоя не им е сложил никакво заглавие, но преобладаващите мрачни нюанси и нарисуваните сюжети са достатъчно основание, за да бъдат озаглавени по- късно така от изкуствоведите). Едни от най- въздействащите са „Двама старци ядат супа”, „Вещерски Сабат”.

 Сред тези стенописи е и „Сатурн изяжда синовете си”.  Вдъхновен е от легендата за древния бог Сатурн, който разкъсва и изяжда децата си, опитвайки се по този начин да предотврати предсказанието, че едно от тях ще го предаде. Преди няколко години бях гледал една много добре направена поредица на Би Би Си посветена на великите художници и техните шедьоври. В нея във връзка с точно тази картина се споменаваше любопитния факт, че в първоначалния вариант на творбата Гоя с присъщата за него ексцентричност и директност е изобразил ядящия човешко месо

Сатурн с еректирал член. По този начин явно е искал да засили усещането за нещо животинско, отблъскващо и извън „нормалното” у този полудял, излязъл извън „контрол” в яростта си (и едновременно с това и в страха си) Бог. Впоследствие обаче явно все пак някакъв елемент на авторова цензура е надделял и художника е замазал и покрил с бои тази част от стенописа. Друг любопитен факт е, че „Сатурн изяжда синовете си” е била нарисувана на стената в трапезарията на художника (може би проява на черно чувство за хумор от страна на Гоя?- едва ли подобна творба би предразположила към добър апетит , който и да било, седнал да похапне на масата срещу нея :) ).  

  Както споменах и в началото на статията, експресивния му и освободен начин на рисуване се превръща не само в негова „запазена марка”, но той оказва влияние и на много от по- късно появилите се художници. Например немските експресионисти от началото на 20-и век в много голяма степен работят в стилистиката на Гоя. А и повторяемостта на историческите събития (Гоя е бил жив свидетел на Испано- френската война, а те- на две световни войни) също няма как да не окаже влияние върху творчеството им. В този ред на мисли масово е разпространено мнението, че той е последния от старите майстори и същевременно първия от модерните (твърдение, с което и аз съм напълно съгласен).